Jan 12, 2007 публикувано от Борислав Цеков

Трудната реанимация на Евроконституцията

Това е моя статия, публикувана в днешния брой на седмичника „Политика” (бр. 143):
След Декларацията от Лаакен, приета през 2001 г., се даде началото на европейския конституционен процес, създаде се Европейският конвент и започна работата по проект за Договор за Конституция на ЕС. Еврофедералистите – привърженици на неприемливата идея за засилване на наднационалната власт на Брюксел над отделните държави-членки – засънуваха своите розови сънища за Европейски съединени щати. Онези, които вярват в жизнеността на националните държави и ограничаването на пълзящата централизация на ЕС, застанаха нащрек. А в кошмарите на еврофобите пък отново изскочи „чудовището на Жан Моне”. В Европа се разгърнаха може би най-разгорещените, а и задълбочени политически дебати след Втората световна война. След сложни преговори и компромиси, през 2004 г. конституционният проект беше финализиран.
Той стъпва върху досегашните основни принципи на европейския правен ред – споделения суверенитет – т.е. доброволното предоставяне на суверенитет от страна на държавите-членки на органите на ЕС; субсидиарността – т.е. принципът, че решенията се вземат от органите, които са възможно най-близо до хората; и принципът на пропорционалността, според който ЕС може да предприема действия и мерки само доколкото е необходимо за постигане на основните му цели. За първи път, се прави още една крачка към засилване на евроинтеграцията, като на ЕС се дава статут на самостоятелен субект на международното право.
Сред преимуществата на проекта е кодифицирането на учредителни договори на ЕС и прецизирането на компетенциите на съюза и отношенията между неговите институции. За да се преодолее хроничният риск от прекомерна централизация на властта в ръцете на наднационалните органи на ЕС за сметка на волята на отделните държави, отговорностите на съюза са дефинирани доста по-ясно. Според проекта, ЕС има изключителна компетентност в областта на митническия контрол, общата търговска политика и монетарната политика в еврозоната. И споделя своите отговорности с държавите-членки в области като опазването на околната среда, енергетиката, вътрешния пазар, защитата на потребителите и транспорта. Докато в други сфери – образование и спорт – ЕС има само спомагателни, координиращи или допълващи функции.
Опростява се и системата на европейското право, като се предвижда сега съществуващите над 30 различни видове актове да се сведат до шест категории. Предлагат се и нови правила за “квалифицираното мнозинство”, което гласува в Съвета на ЕС, така че решенията да се вземат с мнозинство от 55 % от страните-членки, които представляват 65 % от населението. Въвежда се поста на „министър” на външните работи на ЕС, а председателят на Комисията се предлага да бъде избиран от Европейския парламент по предложение на Съвета на ЕС след консултации с европейските депутати. Формулирана е и нова роля на националните парламенти в законодателния процес на европейско ниво. Всеки европейски законопроект ще трябва да бъде изпращан до националните парламенти и те ще могат да проверяват в рамките на 6 седмици дали Комисията не превишава властта си с неговите разпоредби. Ако една трета от парламентите (а в чувствителни сфери като свобода, сигурност и правосъдие – една четвърт) възразят, проектът трябва да бъде преразгледан. В проекта са препотвърдени повечето от основните достижения на правото на ЕС. Конституционализира се и Хартата за основните права, приета в Ница през 2001 г.
Критиците на евроконституцията обикновено подчертават, че нейните текстове не преодоляват демократичния дефицит и не приближават реално ЕС към към гражданите. Изразяват се и опасения, че считаната за и без това прекомерна власт на Европейската комисия е разширена допълнително. И че на ЕС се придават характеристики на държава – със свой официален химн, празник и даже с възможност за създаване на институцията на европейски прокурор.
Истинските проблеми за този всеобхватен, но и дискусионен документ, започнаха с  неговото ратифицирането от държавите-членки на ЕС. Първоначално, много от еврократите в Брюксел лансираха идеята, че ратификационните процедури трябва да се изпълнят от националните парламенти или други висши органи. За да бъде процесът по-бърз и да се заобиколи нарастващия обществен критицизъм, който би поставил под съмнение приемането на евроконституцията при един референдум. Така, в редица държави конституционният  договор беше ратифициран от законодателната власт – в Литва и Унгария още в края на 2004 г, а през 2005 г., а в още 12 държави, дсред които Германия, Белгия, Австрия, Италия и пр. – през 2005 г. Първа обаче Испания даде път на националния референдум. На 20.02.2005 г почти 77 на сто от гласувалите испанци подкрепиха проекта. За сметка на безпроблемното испанско допитване, преминало без разгорещени дискусии по съдържанието на евроконституцията, във Франция и Холандия тя беше буквално разпъната на кръст. 45 на сто от французите и едва 38,5 на сто от холандците поискаха да обвържат бъдещето на ЕС с нея. Хвърляйки на „смъртен одър” прогласената с фанфари бъдеща конституция. Референдумите в Ирландия, Португалия, Полша, Чехия, Великобритания и Дания бяха отложени за неопределено време. А в Люксембург, макар и трудно, референдумът беше спечелен от привържениците на конституционното отроче на Европейския конвент.
Така, Брюксел обяви период на „размисъл”, който трябваше да бъде съпроводен с активна разяснителна кампания. Понастоящем 18 от 27-те държави-членки са казали „да”. България и Румъния също са сред тях, защото Брюксел реши да не си създава излишни демократични „главоболия” и обвърза присъединяването ни с безусловно приемане на евроконституцията чрез самите договори за присъединяване.  
Сегашното германско председателство на ЕС си постави за цел да преодолее кризата. Без да очаква чудеса, по думите германския външен министър Щайнмайер. С участието на държавите-членки, германското председателство ще се опита да изработи „пътна карта” за приемането на проекта, която да бъде представена на срещата на върха на ЕС през юни. Стремежът ще бъде ратификацията на проекта да приключи до следващите европейски избори през 2009 г.
Вода в мелницата на тази инициатива несъмнено може да налее нарастналата необходимост от институционална реформа на ЕС, който след последното присъединяване вече се състои от 27 държави, с всички произтичащи от това затруднения в процеса на вземане на решения и функциониране на органите на съюза. Че това ще е и един от „морковите”, с които ще се търси налагането на конституцията, показа и изявлението на комисаря Гюнтер Ферхойген. Според него, малките държави би трябвало да имат само заместник-комисари. За институционална реформа се произнесе преди дни и Жак Ширак. Едва ли обаче, т.нар. „малки държави” биха се съгласили лесно на такова „понижаване в длъжност”. Съпротивата срещу тези идеи ще дойде най-вече от държавите на „Нова Европа”. Неслучайно и чешкият премиер заяви, че въпросът за такава реформа не е актуален.
От друга страна, независимо позицията на Германия за приемане на проекта без съществени изменения, това едва ли ще се случи. Въпреки инициативата на Испания и Люксембург да насрочат неформална среща на „Приятелите на конституцията” в Мадрид на 26 януари, все повече стават гласовете за приемане само на минимална част от нейните текстове, които са безспорни и биха дали нови предимства на ЕС. Такива гласове се чуват от Великобритания, Франция, Холандия и Чехия. Други, като полския президент Лех Качински, миналата седмица направо поискаха напълно нов проект, заявявайки, че в този вид конституцията няма шанс да бъде ратифицирана от Полша нито чрез референдум, нито от Сейма.
В крайна сметка, най-вероятно след допълнителна дискусия, един приемлив и за политическите елити, и за гражданите на ЕС конституционен проект трябва да бъде приет. Целият въпрос е дали България, вече като пълноправен член на ЕС, ще излезе от позицията на „мистър Йес” и ще формулира и защити ясна и активна позиция за разрешаването на европейската конституционна криза. При това по начин, който отстоява българския интерес, който очевидно би бил накърнен ако надделеят гюнтерферхойгеновите разсъждения за мястото на малките държави в управлението на ЕС.

Обратно към заглавната страница