search
top

Републиканската корона на царя

1_11.jpg Това е моя статия, публикувана в днешния брой на в. “Монитор”:

Никой не може да отнеме царското достойнство на онзи, който е миропомазан за цар. Но и не всеки монарх може да се окичи и с републиканска корона. Така както стори Симеон Сакскобургготски. При това не толкова с факта, че стана министър-председател на България. А най-вече, защото генерира реална и положителна обществена промяна.
Преди седем години, на 6 април, царят направи своето известно обръщение към всички граждани, с което оповести публично своето политическо намерение да основе и поведе ново обществено движение. Всъщност, този акт не бива да се свежда до обикновена политическа декларация. С него се очерта цялостна платформа за извеждане на България от кошмарите на прехода. И най-важното – показа се ясна воля за нова политика и нови икономически решения. Стихията на тоталното отрицание, пороищата от клевети през годините естествено не пощадиха нито Симеон Сакскобургготски, нито достиженията на либералното управление. Но се питам не е ли време да оценяваме политиката и държавническия принос на всекиго по-безпристрастно, независимо от личните политически предпочитания, които носим и от социалните разделения, които набраздяват обществото.
Защото, ако погледнем с такова око на ролята, която изигра завръщането на царя и обществено-политическите процеси, които то предизвика, поне според мен, трябва да се признаят най-малко три неща. Първо, беше сложен край на двуполюсния политически модел, затънал в безогледна и често безплодна конфронтация. Второ, в политиката навлезе ново поколение (не толкова като възраст, а като политическа визия за модернизация на България). Поколение, което нямаше реален шанс да получи нито сериозно политическо представителство, нито политическо участие чрез капсулираните и сковани от клики и цели кланове партии от левицата и десницата. Трето, отприщена бе отново модернизационната енергия на обществото, която в края на управлението на Иван Костов бе затлачена от необуздана партизанщина и идейно сектантство.
Разбира се, могат да се изтъкнат редица управленски грешки и даже неуспехи, но те не могат да хвърлят сянка върху това, че бизнесът бе освободен от грубия партийнополитически натиск, че икономиката дръпна силно напред и България направи решаващите крачки към НАТО и ЕС. Въобще консенсусното начало, на което почиваха усилията на Симеон Сакскобургготски даде своите добри плодове – на общественото внимание бяха поставени далеч по смислени теми и каузи от втръсналите на всички ни вражди на старите партии. Друг е въпросът, че не всички, включително в НДСВ, имаха най-верните сетива за това. Или пък, че някои се опитаха да употребяват властовите ресурси за собствени цели, което, макар и късно доведе до тяхното отстраняване от царските редици на последния конгрес на жълтата партия.
На фона на тези, според мен, справедливи оценки, контрастно се открояват, за съжаление, много от циркулиращите в публичното пространство мнения. И точно този контраст е доста показателен за фалшивостта на публичната среда у нас; за изкривените оценки и за подменените, под влиянието на отделни клики и цели олигархични структури, обществени стойности. За сетен път би трябвало да си дадем сметка за кривото огледало на нашия обществен живот, например, по повод изявлението на лидера на европейските либерали Греъм Уотсън от последните дни. Той заяви, че Европа би спечелила много ако личност с авторитета и опита на Симеон Саксобургготски заеме през 2009 г. най-високия пост в ЕС – председател на Европейския съвет. Дали това, в крайна сметка, би се случило е без особено значение. Важен е фактът на признание, че България има държавник от европейска величина. Всъщност, неведнъж големите политически фигури на Европа са засвидетелствали респекта си към г-н Сакскобургготски. И това прави още по-нелепа провинциалната дребнавост и дирижирания негативизъм спрямо бившия цар у нас, която бълват, сякаш по занятие, някои набедени за коментатори бивши доносници и галеници на комунистическата номенклатура или разни „съзидателни” интелектуалци, свикнали да клечат около държавната трапеза още от живково време.
Струва ми се, че днес, особено в контекста на избуялите отново мутренско-ченгеджийски скандали, които показват ерозия на държавността; когато партизанщината отново се зъби от прашасалите партийни канцеларии, политиката „Симеон Сакскобургготски” е повече от насъщна. Даваме ли си сметка, например, когато оценяваме участието на НДСВ в тройната коалиция, какво щеше да се случва в държавата днес, ако не беше сдържащия за много негативни процеси и тежнения „царски фактор” в управлението? За справка – времената на Виденов! Или пък безвремието на Беров. Защото центризмът, който на дело показва Симеон Сакскобургготски, е далеч от профанизираното разбиране на старите партийни клики, които разглеждат центристкото поведение, като „и тако, и вако”; като партийна всеядност и безогледно властогонство. Тъкмо напротив, истинският центризъм означава стабилност, приемственост, умереност и, най-вече, укрепване на държавността. Възхваляван или отричан, Симеон Сакскобургготски е носител на тези идеи. И заедно с това естествен лидер на либералните и центристки обществени среди.
Затова, без излишни възторзи, но и без партийно заслепение трябва да се подчертае, че идеите от 6 април продължават да бъдат солидна политическа платформа. Не за примитивните кресльовци или за гузни партийни водачи, а за българите, които работят, образоват се и плащат данъци. И знаят, че България ще бъде такава, каквато я направим всички ние, гражданите, а не каквато някой „отгоре” ще ни поднесе.
 

top
tumblr visit counter