search
top

Президентът в своя олигархичен лабиринт

Това е моя оценка за работата на президентската институция, разпространена от Агенция БГНЕС:

Скоро ще се навършат две години от мандата на президента Плевнелиев. Период, който дава база за по-цялостна оценка. Това, че днес правителството и парламента съсредоточават най-голямото обществено внимание и са обект на справедливи критики или неоснователни обвинения е естествено. Но това не означава, че ролята на държавния глава във вътрешен и международен план трябва да остава вън от националните политически дебати. Извън медийното злободневие и ситуационните оценки по адрес на президента, струва ми се е важно да се кажат, макар и обобщено, някой основни дефицити на президентската институция, която се очертават все по-релефно.
Ако има институция в днешния политически ден на България, която не се вписва в своята конституционна дреха, то това определено е президентът. По дефиниция, българската конституция отрежда мястото на държавния глава в политическата система като „неутрална власт”. Тоест като институция, която стои над партийните и политически борби и противоречия и има моралния авторитет и влияние да служи като арбитър и добър посредник в условията на остри политически и институционални конфликти. Като онзи фактор в държавата, който бидейки облечен в доверието на прекия избор от гражданите, може в условията на криза да очертава териториите на минимално необходимото съгласие, което позволява на обществото да живее заедно в цялото си многообразие и противоречивост. Който може да събира непримирими противници около масата на съгласието в името на националните интереси. Както например успя да направи президента Петър Стоянов в бурните януарски дни на 1997 г., когато гневът на хората помете управлението на Жан Виденов.
За съжаление г-н Плевнелиев е на светлинни години от тази роля на държавния глава. Той се превърна в обикновен политически играч на терена на партийните борби, който при това присъства на този терен не на собствено основание, а само заради поста, който заема. Не скъса пъпната с ГЕРБ. Лута се в своя олигархичен лабиринт, от който никога не е излизал. Кънти на кухо в повечето си послания по същия начин, по който прозвучаха нелепо упреците му, че кабинетът „Орешарски” правел политическа чистка, след като самият г-н Плевнелиев като министър беше съучастник в най-безцеремонната политическа чистка в новата българска история, която направи ГЕРБ, уволнявайки хиляди експерти и служители, включително поради отказа им да се запишат в партията на Борисов. Или пък загрижеността му за честните избори, след като беше избран в най-манипулирания и нечестен президентски вот, в който цяла България видя как депутатите от неговата, управляваща, партия изнасят чувалите с бюлетини и бдят за „правилното” броене в избирателните секции.
Ако се направи преглед на дейността на президентската институция, то констатациите са доста тъжни. На международната арена президентът Плевнелиев не регистрира сериозно присъствие и на практика е във вежлива международна изолация. Оставям настрана нелепите словесни гафове (като „възраждането” на Чехословакия), забраненият за български медии ифтар с турския вицепремиер и прочие. Няма нужда да се обръща внимание и на възторжените президентски откровения с кого се бил видял и побъбрил на крак на някой международен форум. Фактът е, че днешният българския президент няма сериозни и продуктивни официални визити във важните столици на света.
Във вътрешен план – вместо президент, който има равностоен диалог с цялата политическа и гражданска палитра, се идентифицира и стана говорител на т.нар. „протестъри” – групата малки десни партии и техни присъдружни организации, които се опитаха да яхнат, присвоят и префасонират за свои нужди гражданския гняв срещу олигархията и системата, и естествено се провалиха.
Въобще, колкото и рано да е за такива прогнози, вече си мисля, че г-н Плевнелиев, след един мандат на министър и един на държавен глава, ще бъде запомнен не с важна инициатива, значим закон или друго постижение, което е полезно за България, а с две неща. С това, че като министър в правителството на ГЕРБ заяви, че масовите подслушвания от страна на МВР са нещо нормално и той няма против да бъде подслушван. И с това, че не успя да излезе от партийно-олигархичните зависимости, които го вкараха в политиката, а напротив ги институционализира чрез президентския пост.
И се сещам за фразата: „Когато някой политик започне да си говори в трето лице, значи или е прекалено високопарен, или прекалено неуверен в себе си”. Каза ми я преди време един влиятелен човек в Белия дом. Връщам се към нея всеки път, когато слушам президента Плевнелиев, който има устойчивия навик да отговаря в стил „държавният глава има становище”, „президентът смята…” – все едно ни разказва за някого другиго, за нечие чуждо мнение. Ако това е някакъв вид паразитна реч, да речем е простимо. Но анализирайки целия политически път на г-н Плевнелиев – от включването му в правителството на ГЕРБ, до посочването му за президент от Бойко Борисов, си мисля, че в този начин на изразяване няма нищо случайно.
В политиката не е важно какъв пост имаш или дали си във властта. Важното е колко дълго си на обществено-политическия терен с публично изразени позиции, с мнение, което предизвиква някакво обществено внимание. Някой помни ли мнение на гражданина Плевнелиев по важни за страната въпроси, изразено публично преди да бъде назначен за министър или президент? Събират ли се и пет минути в житейския път на днешния ни държавен глава, в които той се е борил за демокрация, за граждански права или за справедливост – не в къщи или „на паркинзите в Германия”, а по площадите или медийните трибуни на България? Отговорът е ясен и без търсачката „Гугъл”. Не! Никога не го е правил.
За такъв тип политици се казва, че са „назначенци”, чиновници в политиката, които са в нея само и доколкото са на власт и пост, но никога преди или след това. Те се появяват от политическото „нищо” и изчезват след падането си от съответния пост. Защото политиката за тях не е въпрос на убеждения и ценности, а на управленска позиция. Такъв тип политици нямат кауза, нямат цвят, независимо от партийния етикет, който си лепят, за да стигнат до властта. И са също толкова вредни, колкото онези кресливи политици-марионетки, които обслужват безогледно интересите на олигархията. Те са част от развалата на политическата система в България, в която отдавна нямат значение идеите, каузите и ценностите. И поредното потвърждение на правилото, че едно общество живее толкова по-бедно и деморализирано, колкото по-често извежда на ключови политически позиции хора, които нямат гражданска и политическа биография, и не са се борили за ценности и справедливост.

top
tumblr visit counter