search
top

Не е вярно, че омбудсманът е с вързани ръце

Това е моя статия в днешния брой на в. “24 часа” в отговор на статия на Деян Кюранов, в която той предлага создаване на някаква нова (според него) институция “граждански омбудсман”:

НА 24 ЮНИ миналата година в своя Граждански манифест за смяна на системата непартийното Движение “Модерна България” за първи път предложи националният омбудсман да се избира пряко от гражданите. Не защото институцията няма достатъчно правомощия в момента, а за да се засили нейната демократична легитимност като застъпник за правата на хората. Да се даде допълнителна власт на гражданите да излъчват пряко конституционните органи.

Тогава двама уважавани експерти ме попитаха дали тази реформа не създава нещо като алтернативен президент.

Отвърнах им на шега, че президентът е глава на държавата, а омбудсманът е говорител
на народа . Но тази шега е самата истина, ако анализираме реалното съдържание и конституционната функция на омбудсманската институция. Тя не е призвана да бъде обикновено бюро жалби, което препраща “по компетентност” оплакванията на хората на министерства, агенции и общини. Омбудсманът трябва да бъде проактивен застъпник за гражданските права, да прави пълноценни собствени проверки по жалби и сигнали и да посредничи между администрацията и гражданите. Да формира обществено мнение и да упражнява публичен натиск. Има ли понастоящем омбудсманът достатъчно законови правомощия да прави това? Категорично да!

С интерес прочетох, че г-н Деян Кюранов по собствен път е стигнал до идеята за пряк избор на омбудсман. Не мога да се съглася обаче с твърденията, с които аргументира, че предлаганата от него институция “громбудсман” е по същество нещо ново, с нови правомощия и нов публичен статут.

Всички правомощия, които г-н Кюранов смята, че трябва да бъдат тепърва създавани, съществуват и понастоящем (с изключение на отлагателното вето). Даже сегашната законодателна уредба дава много по-широки възможности и лостове на омбудсмана за влияние и натиск върху администрацията на изпълнителната власт и общините, върху законодателството и съдебната практика. Друг е въпросът, че тези правомощия не се използват и прилагат пълноценно. Това обаче е проблем на политиките на омбудсмана или на личността, която заема поста, а не на нормативната рамка.

Г-н Кюранов твърди например, че трябва да се даде като нововъведение възможност на наричания от него граждански омбудсман “да участва по своя преценка лично или чрез пълномощници в работата на всяка държавна комисия или съвет и да обнародва информация и коментар по обсъжданата тема, ограничен само от закона”. Но сегашната уредба дава тези права и то много по-разгърнато. Например омбудсманът може да
задължава държавните и общинските органи и даже лицата, които предоставят публични услуги (парно, ток, вода и пр.), да му предоставят всяка необходима информация по повод образувани от него проверки.

Може да прави и проверки на място в канцеларии и офиси и да присъства при обсъждане и вземане на решения (чл. 20, ал. 1 от Закона за омбудсмана, разгърнати в чл. 9, ал. 1, т. 12 и 13 от правилника). Законът задължава и сега омбудсмана да работи публично и да изразява мнение по зачитането на правата и свободите (т. 14 от същата разпоредба), може да поиска изслушване от Народното събрание, да внесе специален доклад по важни случаи (т. 17), да включи важни въпроси в годишния доклад пред парламента (т. 16) и пр. Омбудсманът има силен лост за влияние върху съдебната практика – може да сезира ВАС и ВКС с искане за тълкувателни решения и постановления.

Пак по искане на омбудсмана може да се възобновява и административно производство по вече постановени актове съгласно Административно-процесуалния кодекс. Например, издаден е акт, с който се нарушават екологични изисквания – омбудсманът може да стартира процедура по възобновяването на производството.

Сега омбудсманът има даже косвена законодателна инициатива – в чл. 42 от правилника се постановява, че може да отправя законодателни предложения и препоръки към министър-председателя и към чрез председателя на парламента. При първия омбудсман се създаде добрата парламентарна практика, която, надявам се, да продължава и сега – всички законодателни предложения на омбудсмана, адресирани до НС, да се разпределят и разглеждат от съответните постоянни комисии.

Омбудсманът може да ангажира вниманието на МС и НС с препоръки за ратифициране на важни международни конвенции или да изразява становища по текущи законопроекти (чл. 43-44).

През 2006 г. пък с една конституционна новела се даде правото на омбудсмана да се обръща към Конституционния съд, когато със закон се нарушават правата и свободите на гражданите. Може да се изброят още много възможности, които дават сегашните правомощия на омбудсманската институция. Но изводът е един – омбудсманът далеч не разчита само на морално влияние и говорене, а има и широк набор от конкретни лостове, с които да брани гражданите от лоша администрация и да съдейства за подобряване на законодателството и съдебната практика.

Друга много ефикасна възможност за защита на правата в затворените институции имат правомощията на омбудсмана като Национален превантивен механизъм. Това дава възможност за сериозни проверки, констатации и корекции на лошите практики.
Малцина са обръщали внимание, че омбудсманът може даже да наказва по административен ред с глоби органите и лицата, които възпрепятстват дейността му и отказват информация при проверки.

Що се отнася до лансираната идея омбудсманът да има право на вето върху закони, тя е несъвместима с основни принципи на съвременната конституционна държава. Не е въпрос на иновация, а на несъответствие с разделението на властите и функциите на политическото представителство.

Макар и представен в едър щрих, този набор от правомощия, с които разполага понастоящем омбудсманската институция, недвусмислено показва, че не е обосновано да се твърди, че омбудсманът бил “с вързани ръце и няма реална власт”.
Едно нещо обаче трябва да е пределно ясно – омбудсманът не е, не може и не трябва да се разглежда като институция на политическото представителство. Този, поне по дефиниция, най-близък до гражданите висш конституционен орган е форма на институционализиран граждански контрол от гледище на правата и свободите, а
не “опозиция” на партиите.

Негова присъща функция е посредничеството, което е подробно регламентирано в действащата уредба. Но целият въпрос е във фигурата на омбудсмана – дали има обществена тежест и влияние. Защото формалният пост и разписаните в закона правомощия още не означават, че всеки, който стане омбудсман, ще има обществена тежест и авторитет. Обратното е вярно – трябва да избираме личности, които вече притежават тези качества и могат равнопоставено да общуват с институции, партии и лидери на обществено мнение.

Прочее, преди да измисляме нови институции, е добре да познаваме в дълбочина същността, обществената роля и конституционните характеристики на съществуващите.

БОРИСЛАВ ЦЕКОВ

*Авторът е президент за България на Световната асоциация на юристите.

top
tumblr visit counter