search
top

Далече, далече…

   magnoliabakery01.jpg За дългия път на юпитата от Блийкър Стрийт в Ню Йорк до площад “Народно събрание”  

Тази моя статия е публикувана в сп. “Егоист”, март 2006 г.

Има само една опашка из многоликия свят, на която се редя с удоволствие. Пред Magnolia Bakery. На 401 Bleecker Street в West Village, Манхатън. Само в добър фентъзи роман може да се роди такова миниатюрно царство на курабийките и малките кейкове с глазура, където всеки истински нюйоркър идва редовно за кулинарно причастие. Без значение дали земното му битие се случва трайно насред грохота на този Нов Вавилон. Или е от онези чести посетители, пропити с аромата на града, забелязващи нещата, които убягват дори на местния кореняк. Когато за първи път изпълнявах този своеобразен ритуал, даже не знаех, че сладкишницата с име на цвете е придобила и световна известност чрез прословутия сериал „Сексът и градът”. Мислех го за част от интимните тайни на свръхурбанизирания лайфстайл, правещи толкова наркотично въздействието на този велик Град.
Ще си говорим за юпитата и политиката. И затова искам да стигнем до
Bleecker Street № 9. Но явно няма да стане от първия абзац. Защото от семплата словесна вакханалия по-нататък се разбира, че поне за мен е невъзможно да премина из Greenwich Village, както и по повечето улици на Манхатън равнодушно, като по някой московски проспект. Защото ако историята на модерния свят е създавана в САЩ, и особено в Ню Йорк, то тази не особено голяма за тамошните мащаби улица, пресичаща една от най-чаровните махали на Града, е наистина център на интелектуалната бохема. И на дръзките предизвикателства на студентския дух, населяващ квартири, интернационални кръчми, джаз клубове, градинки и аудитории в разположения тук Ню Йорк Юнивърсити. На № 309 е живял Томас Пейн в последната година от живота си, а няколко пресечки по-нататък в днешното Carpo’s Caf?, наричано някога San Remo, са прекарвали битническото си време Джек Керуак, Алън Гинзбърг, Дилън Томас, Джеймс Болдуин, Франк О’Хара…
По-надолу е известното кафене от „Пътят на Карлито” с Ал Пачино. После, на № 189, идва култовото джазово светилище Village Theater, в чието мазе Боб Дилан пише “A Hard Rain’s Gonna Fall”. 
Наблизо е първият афро-американски театър, където още през 1821 г се поставя „Ричард ІІІ”, а пък главната роля в „Отело” за първи път е изиграна от негър.
Сградата на пресечката с Crosby Street е притежавана някога от пра-прадядото на Франклин Делано Рузвелт, а в тази на ъгъла с Mulberry Street е бил първият полицейски участък на разрастващия се Град.
На № 33 е преминало детството на Херман Мелвил, описано в романа “Pierre, or the Ambiguities”, а в околните улички на Village-a в различни периоди са живели Теодор Драйзер, Хенри Джеймс, Едгар Алан По, Норман Рокуел, Уолт Уитман, Джон Дос Пасос, Синклер Луис, Джон Рийд, Едуард Хопър. 
След толкова приказки и любопитно надзъртане в историята на околните сгради, най-сетне се добрахме до скучната постройка на Bleecker Street № 9.  Оттук, поне според мен, трябва да започне всяко писание за юпитата и политиката. Тук е седалището на отчайващо незначителните останки от онова, толкова ярко в края на 60-те и 70-те години, движение на Yippie (япи), което произлиза от YIP (Youth International Party) – Международната партия на младежта. И е една от политически най-радикалните и екстравагантни прояви на контракултурата на хипитата (Hippies). По думите на един от идеолозите на това движение Джери Рубин, Yippie не е нищо друго, а „чист театър, политика на абсурда, опит да се смеем до смърт на сегашната система”.
И те наистина го правят. В онова бурно време надигащото се ново поколение в Америка разтърсва вкостенелия буржоазен консерватизъм, стигащия до налудност пуританизъм и остарелите догми на политическата система. Рубин, заедно с другите  япита-основатели – Аби Хофман, Пол Краснер, Ед Сандерс, Анита Хофман – с анархистичен устрем скандализират истаблишмента на обществото.
Хвърлят с шепи дребни банкноти на пода на Нюйоркската Фондова Борса и се превиват от кикот пред гледката на десетките пощурели  брокери, които се надпреварват да тъпчат джобове с тях. 
Пропагандират из университетските кампуси, че истинската революция няма да се извърши от пролетариата, а от образованите деца на средната класа в единен строй с чернокожите от гетата. Предизвикват щумен скандал на Конвенцията на Демократическата партия в Чикаго през 1968 г, която и без друго протича, смразена от убийството на Боби Кенеди, под обсадата на многохилядни, денонощни демонстрации срещу войната във Виетнам и сред трясъка на ежеминутните сблъсъци на протестиращите с полицейските части. В хода на номинациите за президентска кандидатура, Yippie, като представители на крайнолевите и либерални среди в партията, номинират за конкурент на МакГавърн едно прасе. Наричат го Пигас Безсмъртният. Явно, повлияни от стайнбековия знак – прасе с крилете на Пегас, увенчано с латинската фраза „Ad astra per alia porci”. Сиреч –„Към звездите, на крилете на едно прасе”. Предизборното им послание е красноречиво: „Те издигат кандидат, който изяжда хората, ние издигаме кандидат, който хората могат да изядат”. Вероятно мнозина си спомнят как завършват тези събития – с прословутия процес срещу „Чикагската седморка”, както наричат тогава предводителите на Yippie. 

Само в добър фентъзи роман може да се роди такова миниатюрно царство на курабийките и малките кейкове с глазура, където всеки истински нюйоркър идва редовно за кулинарно причастие. Без значение дали земното му битие се случва трайно насред грохота на този Нов Вавилон. Или е от онези чести посетители, пропити с аромата на града, забелязващи нещата, които убягват дори на местния кореняк. Когато за първи път изпълнявах този своеобразен ритуал, даже не знаех, че сладкишницата с име на цвете е придобила и световна известност чрез прословутия сериал „Сексът и градът”. Мислех го за част от интимните тайни на свръхурбанизирания лайфстайл, правещи толкова наркотично въздействието на този велик Град.Ще си говорим за юпитата и политиката. И затова искам да стигнем до Присъствието на юпитата в политическия ъндърграунд продължава и след това. А анархистката им платформа е синтезирана в една от техните „библии”, писана от Аби Хофман в затвора – „Открадни тази книга”. Която е открадната даже от Библиотеката на Конгреса. Трите „евангелия” в нея са – „Оцелей!”, „Бори се!”, „Освобождавай!”. Със суховатата методичност на телефонен указател в тях се изреждат указания, купища адреси, имена, практически съвети как и къде да се намира безплатна храна, евтини дрехи, мебели, жилища, транспорт, образование. Как да се печатат позиви, да се излъчват пиратски радиопрограми, да се организират протести, улични боеве, да се изготвят самоделни взривни устройства, включително коктейли „Молотов”. За да бъде всеки Yippie готов за революцията срещу омразната Система. Или илюстрирано с по-модерен образ – срещу Матрицата.
С годините политическата идеология на Yippie изпосталява и на практика изчезва. Те не успяват да преведат своя социален бунт на езика на 80-те и 90-те и постепенно деградират до маргинална група борци за легализация на марихуаната – кауза, достатъчно непопулярна в САЩ, за да им попречи да печелят умовете и сърцата на многобройни нови последователи.
Времето е друго. „Рейгъномиката” дърпа напред, а средната класа в Америка отново затъва в треската на консуматорския разкош. Настъпва ”Десетилетието на алчността”.
Радикалният политически език е поизместен от максимата на новите Yuppies (Young Urban Professionals) – „Печели този, който умре с повече „играчки”. Сиреч скъпи дрехи, коли, обзавеждане, електрически глезотии от Sharper Image и прочее благини на съвременния бит. 
Политиката като идеология, като принос към общото благо, като борба за социална справедливост не е интересна за младите градски професионалисти. За тях тя е досадна отживелица. Важни са парите, кариерата, добрия външен вид, лъскавите коли, добрата храна… 

Онова, което е „The Great Gatsby” на Фитцджералд за епохата на 20-те години на XX век, за 80-те са „Bonfire of Vanities” (1987) на Том Улф и „Bight Lights, Big City” (1984) на Джей МакИърни. Те дават на облика на онова, което литературната критика отвъд океана нарича „юпи-литература”, „кокаинова култура”. Или дори „MTV романи”, оприличавайки изразността им с клиповете по известния музикален канал.
Юпи-лайфстайлът обраства с многобройни модификации. Така в публичното говорене се появяват и ред други причудливи абревиатури. Dinks (Double Income No Kids), Sinks (Single Income No Kids), Minks (Middle Income No Kids), Yummies (Young Urban Mothers). 
Дори – Poupies (Porsche Owing Urban Professional). Или пък – Buppie (Black Yuppie), Guppie (Gay Yuppie), Skippie (School Kid with Income and Purchasing Power.)
Икономическата рецесия в САЩ от края на 80-те обаче нанася покъртителен удар върху лустросания имидж на юпитата. Затънали масово в прекомерни кредити и ипотеки, Young Urban Professionals се превръщат в Young Unhappy Professionals (Млади Нещастни Професионалисти). И дори в Yuffies (Young Urban Failure).
Всички знаем как поколението на хипитата с течение на времето се трансформира в поколение на конформизма. Но и радикалните yippies не са пощадени от тази еволюция (или деградация?). Самият Джери Рубин се превръща в класическо yuppie. А разликата между едното и другото описва в един радиодебат с бившия си съидейник Аби Хофман. Щом чуеш ИРА (IRA), казва той, и първата ти мисъл е за Ирландската Републиканска Армия, значи си yippie. Ако обаче, първо си помислиш за Individual Retirement Account  (Индивидуална пенсионна сметка) – значи си yuppie.
Всъщност още с раждането на термина yuppie, което най-често се приписва на популярния колумнист Боб Грийн, употребил го в Chicago Tribune  през март 1983 г, юпитата се превръщат в нарицателно за поклонници на материалното. За дразнещ снобизъм, краен егоизъм, алчност, социална безчувственост и дори безскрупулност. Някои се втурват и в политиката, но от тях рядко се чуват клетви в политическа кауза, харизматични речи или пък борба за социални реформи. За тях политиката е технология. Прагматизъм. Продължение на бизнеса с други средства.
Но пък от друга гледна точка – с неизтощимия си ламтеж за личен успех и охолство, те се превръщат и в двигатели на впечатляващ обществен напредък.
Като се замисля, и у нас съществува такъв смислов дуализъм. За едни, така наречените „лондонски юпита”, инсталирани в политиката от Симеон Саккобургготски, бяха символ на политическо обновление и контрапункт на политическата партизанщина. За други – нашествие на дребни чиновници от чуждестранни банки във властта с цел да забогатеят и да се почувстват юпита в западния, т.е. в истинския смисъл на думата. 

Всъщност, какво значи „юпи в политиката”?!? Точно същото, каквото и „зъболекар в политиката”. Или тракторист, инженер, адвокат, учител, палеонтолог, актьор и каквото се сетите още. Всеки от тях може да е перфектен и авторитетен в професията си. И в същото време да бъде крайно посредствен в политиката. Дори абсолютен политически некадърник. Защото политиката изисква редица качества и познания, които надхвърлят тясната специализация на всяка професия. Умение за общуване с хората. Чувство за държавност и институционен ред. Познание за механизмите на управлението. Развито гражданско съзнание.  

Затова дори да е преуспяло, едно юпи, което не притежава тези качества ще бъде слаб политик или най-малкото – политик, който няма остави значима следа в общественото пространство. Въобще, тясната професионална специализация в една област не води автоматично до професионализъм в политиката. С други думи бизнес юпитата трябва да изкачат още едно стъпало в професионалното и интелектуалното си развитие, за да станат политически юпита. Прочее, да си просто юпи не е кой знае какво предимство в политиката. Освен, може би презумпцията, че юпитата би трябвало да знаят как да се обличат добре. Макар че у нас и това правило е далеч от абсолюта. 

И все пак, на днешна България са фатално нужни повече градски професионалисти в политиката. Или поне млади и градски. Или професионалисти и млади. А най-добре и трите накуп. Защото пронизителният вой на интелектуалния провинциализъм и крясъкът на образованото невежество, които се леят в долнопробни риалити шоута, от ефирни телефони и дори от парламентарната трибуна, трябва да бъдат сведени до поносими мащаби. В крайна сметка, България не е това, което ни внушават скудоумни гласчета по телевизия „Скат”.
И затова точно сега българската политика има нужда от юпита! От повече хора с подчертано градска култура. И излъчване. Които милеят за македонските песни и Вазов, но се прехласват и по Нат Кинг Коул, Ралф Уолдо Емерсън и Достоевски. Но най-вече – които се осъзнават като граждани на света, а не като войници в балканска траншея. 
Бедата на България е, че напоследък „Скат”-оподобните брътвежи и политическите „размисли” на кварталните пияндета се трансформират в политическо действие. В Америка също понякога се случват подобни неща, но най-вече на битово и махленско ниво. Като онази скорошна случка в бруклинския район Уйлямсбърг, където група хора се обедини под лозунга: „Повече боклук – по-малко юпита! По-малко юпита – по-ниски наеми!”. За да провокира квартално недоволство срещу идеята на градските власти да изградят парк на мястото на един боклучарник. Защото, според тях с облагородяването на района щели да се населят хора от средната класа, а това да вдигне цените. 

У нас обаче трябва да е точно обратното. Да насърчаваме юпитата. А българският вариант на бруклинския лозунг трябва да звучи така: „Повече юпита – по-малко боклук! По-малко боклук – по-добър живот!”. И повече разум в политиката.
Така че юпита от всички браншове, разцветки и поколения – участвайте в политиката! Не като правите поредната партия, а като се кандидатирате чрез някоя от съществуващите, която е близка до вашето мислене. Или, ако не се кандидатирате за политически постове, поне гласувайте. Неуморно гласувайте. За да се види, че има и друга България. Която вярва в единосъщното триединство: Бъди Urban! Бъди Professional! Бъди BG!

Обратно към заглавната страница    

top
tumblr visit counter