search
top

Нашенското мрънкане и изборите за евродепутати

euro_parliament.jpg Публикувано в “Монитор”, 13.12.2006 г  

По време на последната президентската кампания в САЩ през 2004 г, която следях на място по покана на Държавния департамент, се впечатлих много от един случаен разговор, който дочух в някаква бакалница в Сан Франциско. Един от помощниците в магазина обясняваше на продавача, че няма да гласува, защото не знае за кого. „Какъв беше смисълът да ставаш американски гражданин миналата година?!”, искрено се възмути продавачът. 

Един от помощниците в магазина обясняваше на продавача, че няма да гласува, защото не знае за кого. „Какъв беше смисълът да ставаш американски гражданин миналата година?!”, искрено се възмути продавачът.Сещам се за тази сцена сега, когато отново ни предстоят избори. При това за първи път през май 2007 г ще избираме евродепутати. И се питам, дали тези избори ще бъдат подминати с „аристократично” разочарование от мнозинството български избиратели, както вече предричат социолозите. Не бива да забравяме, че политическият капацитет, компетентност, а ако щете и манталитет на евродепутатите ни ще бъдат до голяма степен проекция на обществото. По същия начин, както депутатите в нашето Народно събрание са и отражение на състоянието на народа. И ако те са добри, то оценката трябва да е валидна и за хората, които са ги избрали. Ако са калпави – също! Тази банална, но аксиоматична истина, поне според мен, трябва да се повтаря натрапчиво особено сега – в навечерието на изборите за български представители в Европейския парламент. Защото се опасявам, че броени месеци след тези избори в публичното пространство отново ще зазвучат гневни гласове, които с измамна невинност ще се възмущават какви „некадърници” представляват България в Брюксел. Въобще, от години у нас мнозина говорят за партиите и политиците някак дистанционно. Като че ли, това са някакви нашественици, които чужди сили инсталират у нас въпреки волята на народа. И, видите ли, народът се бори срещу тях, но чуждите сили пак ги назначават за министри, депутати и кметове. А пък тези натрапници са  „мошеници”, „крадци”, „мързеливци”… Докато народът-жертва е един добър, добър… И, той – народът – няма нищо общо с всичко това.
Крайно време е обаче да си дадем сметка, като истински граждани, че партиите и политиците са такива, каквито сме ние самите, не поотделно, а като общество! Народните избраници носят всички положителни и отрицателни качества, които имат онези, които са ги избрали. А отговорността за управлението на една държава не е само на политиците, но и на онези, които формират общественото мнение и най-вече на самите граждани! Затова не мога да се съглася с хроничното мрънкане, което се носи по улици, ефирни телефони и Интернет форуми, че всички партии и политици в България са „мафия”. Защото ако това е вярно, то излиза, че мнозинството от българския народ – тези над три милиона пълнолетни български граждани, които обикновено гласуват за тях – са съучастници на тази „мафия”. Сиреч и те са „мафиоти”, защото им дават и хляба, и властовите оръжия. Истината е, че волята на народа е такава, каквато се изразява с гласа на всеки избирател в изборния ден. И затова, онези които мрънкат трябва да си дадат сметка за своята отговорност – първо, дали въобще упражняват избирателното си право, а после – дали с гласа си овластяват калпави или свестни политици.
Като имам предвид тези особености на националното политическо мислене, все пак ми се ще да вярвам, че към изборите за Европейски парламент всички заедно няма да подходим лекомислено или като към нещо незначително. Защото не е вярно, че на европейската парламентарна сцена трябва да изпратим политически звезди, които вече са поизбледнели на родна земя. Нито пък, че депутатството в Брюксел няма да има съществено влияние върху вътрешната ни политика. Напротив, ако искаме гласът на България да звучи стойностно и силно в европейския политически дебат, то в Европейския парламент трябва да пратим солидни и подготвени политици, които няма тепърва да сричат политическите буквари.
Значението на парламентарната институция на ЕС, като носител на демократичния контрол върху дейността на европейските институции все повече нараства. Това е и най-висшият политически форум, където свободно се обсъждат позициите не само отделните държави-членки, но и още по-отчетливо се сблъскват идеите на различните политически тенденции в Европа – консерватори, либерали и реформисти, социалисти и пр. В по-ранните етапи от развитието на ЕС парламентарната асамблея имаше по-скоро съпътстващо, декоративно значение. Днес обаче Европейският парламент има подчертано влияние върху политиките на ЕС. Без да има правото да инициира европейско законодателство, тази институция може да внася корекции и дори да налага вето върху почти две трети от актовете на Европейската комисия, а по останалите – да дава консултативно мнение. Европарламентът утвърждава и освобождава еврокомисарите и контролира как се разходва бюджета на ЕС. Тенденцията за преодоляване на т.нар. демократичен дефицит в ЕС в бъдеще вероятно ще дава все по-голяма власт на тази представителна институция, особено след приемането на Европейската конституция. И точно затова е от особено значение дали българските евродепутати ще бъдат активни фактори във вземането на решенията или безгласни фигуранти из кулоарите на импозантната парламентарна сграда в Брюксел. С други думи дали за евродепутати ще изберем личности с изявено политическо мислене, с обществени сетива и управленски опит. Или политически неподготвени хора. Стара, но често забравяна у нас истина е, че никак не е достатъчно някой да бъде добър експерт в определена област или ефикасен мениджър в бизнеса или общината, за да бъде успешен политик. Нужни са хора, които умеят да правят политика, да убеждават със силата на словото и да са в час с технологията на властта, с международните реалности и българските интереси. Затова тихото експертно мъждукане по етажите на администрацията или гражданската активност в неправителствения сектор са добра предпоставка, но не и достатъчно условие за да бъде натоварен някой с очакването, че ще стане добър европейски депутат и въобще политик. Нагледен пример какъв е риска в европарламента да попаднат български представители, които са стерилни от политическа гледна точка е добилата твърде противоречива известност у нас евродепутатка от фракцията на зелените Ел де Грьоен. В нейната биография няма и помен за активна политическа дейност, участие в избори и политически борби. И вероятно поради липсата на такъв полезен багаж тя съвсем волунтаристично се произнася по всякакви теми, за които и липсва политическа компетентност – от т.нар. „македонско малцинство” в България, през досиетата, до незаконните ромски махали в София.
 
И тук опираме не само до партийната селекция и номинации за Европейския парламент, но и до самата избирателна система, по която ще излъчим първите български евродепутати. Добре е, че тройната коалиция в крайна сметка взе решение да се гласува за национални партийни листи, а не в няколко избирателни района. Още по-добре ще бъде обаче ако се предвиди и известен мажоритарен елемент чрез т.нар. гъвкава партийна листа. С други думи, да се даде възможност на избирателите да изразяват личностни предпочитания в рамките на листа, като я преподреждат. Така първите в списъка могат да станат последни и обратно, ако хората  решат така.  Но каквато и да е системата, кой ще представлява България в Европейския парламент, зависи не толкова от партиите и медиите, колкото от тези добри граждани, които ще отидат до урните и от онези, които се мислят за такива, но за пореден път няма да го направят!

Обратно към заглавната страница

 

top
tumblr visit counter