search
top

Дарик радио: Историческият Закон за вероизповеданията

Дарик радио посвети предаване на историческия Закон за вероизповеданията, който внесох на 5 юли 2001 г. при откриването на 39-то НС и беше приет преди Коледа на 2002 г. С него се постави началото на края нс църковния разкол. Разказах за политическите перипетии, за пречките и онези, които пречеха, за тези, които водиха агресията срещу православието и този закон, но се провалиха, а закон действа непроменен и до днес:
Борислав Цеков: Няма белези за държавна намеса в организацията на патриаршеския събор

Кой носи вина за разкола – политиците, миряните или самите свещеници? Или имате друга гледна точка?

Ако погледнем внимателно хронологията на църковния разкол, той беше симулиран в периода 1991-1992 с чисто партийни и политически подбуди. Помним как изведнъж известният преди това с онези бдения по площадите за демокрация отец Христофор Събев изведнъж реши, че трябва да се създава, както той тогава казваше синя църква, трябва да се демократизира. Така постепенно нещата ескалираха и правителството на Филип Димитров през 1991 година тогавашният назначен от тях директор на Дирекцията по вероизповеданията, съобразно стария закон издаде една скандална заповед, с която буквално уволни българският патриарх. След това имаше много системна, много драстична държавно-политическа намеса. Помним президента Петър Стоянов отказваше на БПЦ, на патриарха да освещава бойните знамена на Богоявление, закле се пред разколническия патриарх. Така че този разкол беше предизвикан изцяло по политически причини от така наречената днес традиционна десница. Много от хората в десницата с течение на годините мисля, че осъзнаха грешката си и това е добре. Най-важното обаче е, че тези хора, които бяха изпаднали в разкол от духовниците, тези, които носят у себе си същността на истински духовници, намериха сили да се покаят и да се върнат в лоното на единната БПЦ и това трябва да се поздрави. Това беше нормално. По-добре късно, отколкото никога.

Разкажете за пътя на закона за вероизповеданията. Внасяте го в началото на 2002 година, приема се едва към края.

Още 2001-ва. Това беше първият ден. В деня на откриването на НС – 5 юли 2001 година, разбира се, този законопроект, който внесох тогава и самият акт на внасянето му целеше тъкмо в първия ден, когато вниманието на цялото общество е насочено към новооткриващия се парламент, да се постави този законопроект като незаобиколим. Защото години наред бяха правени опити да се приеме нов закон за вероизповеданията, макар и да не се решаваше чрез старите законопроекти въпросът с църковния разкол, но имаше много остра съпротива, много ожесточена съпротива от организации извън политическите, които водиха десет години агресията срещу БПЦ като Българския хелзински комитет, адвокат Йонко Грозев, адвокат Иван Груйкин. Това беше една следа, която пишеше непрекъснато доноси срещу България в ПАСЕ. Лъчезар Тошев дори поиска с резолюции да се осъди България и така нататък. Такава ожесточена атмосфера имаше и затова тогава с подкрепата на Светия синод аз като новоизбран депутат внесох този закон. За съжаление тогава, ръководството на НДСВ в лицето на Огнян Герджиков, на Пламен Панайотов, Даниел Вълчев, Меглена Кунева и другите, които бяха и до ден-днешен са активни, трябва най-после да си признаят, грешката, че те спряха този закон. Имаше заседание на групата, на което искаха да ме принудят да оттегля законопроекта. Аз, естествено, не се съобразих с тези дребнави искания. И въпреки че бях порицан от групата, ние започнахме с група колеги от Новото време да събираме една национална подписка. И тогава в над 200 храма в страната в периода до средата на 2002 година събрахме повече от 100 000 подписа под законопроекта за вероизповеданията, който внесох и вече с тази подкрепа на обществеността, на миряните и на църквата, която многократно изрази подкрепа за за закона. Благодаря и на проф. Желев, който изигра много важна роля. Защото имаше заплахи. Кунева казваше, че няма да ни приемат в ЕС, ако се приеме този закон. От СДС казваха, че няма да ни приемат в НАТО. Просто имаше много сериозна съпротива и когато с тези повече от 100 000 подписа отидохме при тогавашния министър-председател Сакскобургготски, мисля, че това много сериозно натежа и той оказа вече личното си влияние, дойде в парламента, подкрепи закона. И в крайна сметка въпреки нежеланието на тогавашното ръководство на НДСВ този закон беше приет. И още един любопитен факт – трябва да се каже, че законопроектът беше приет с гласовете на голяма част от депутатите на НДСВ и Новото време, на БСП, но ДПС, когато се гласуваше текстът относно БПЦ, демонстративно напусна залата. Така че това бяха любопитните перипетии на този политически привличащ вниманието законопроект. Имаше демонстрации. Над стотина души, водени от Йонко Грозев и покойния отец Камен Бараков пред парламента срещу закона. Но в края на краищата този закон влезе в историята и даде началото на края на църковния разкол. Видяхме, че нито решение на съдо в Страсбург има, нито както Кунева вещаеше, че няма да влезем в ЕС, нито както СДС казваше, че няма да влезем в НАТО, ако се приеме. България е и в НАТО и в ЕС и заедно с това гордо отстояла националния си интресе да има традиционната БПЦ, която е крепител на устоите на нацията да не бъде повече тормозена от държавата и политиците. И законът е много категорично забранява това. Както по отношение и на всички останали вероизповедания. Защото не бива да забравяме, че и мюсюлманите пострадаха много от държавната намеса.

Вие как гледате на покаянието на епископ Инокентий. Защо тъкмо сега избра да се върне?

Радвам се, че като духовник е осъзнал грешките, които е допуснал, сигурно е имал своите мотиви, по-важното е, че се е покаял по съответния църковен ред и след като Светият синод го е приел обратно в единството на църквата, това е хубава новина преди Рождество Христово.

По-голямата част от владиците определят така завръщането му – като знак за единение.

Разбира се. Без да преувеличаваме значението. Идеята за разкола дори в чисто количествено отношение няма подкрепа в църковните среди, но все пак дядо Инокентий като един от хората, които предвождаше в доста дълъг период така наречените разколници, който заведе даже дело срещу България в Страсбург и го изгуби, в крайна сметка е осъзнал, че е бил на грешен път. И това е добре. Както има грешка, така има и прошка, а пък когато става дума за християнския морал, мисля, че над всичко е опрощението.

Вие лично очаквате ли някаква ескалация на напрежението сред архиереите преди събора, на който през февруари трябва да се избере новият патриарх. Или по-скоро седмица преди него, когато трябва да са ясни тримата номинирани.

Аз мисля, че първоначалните искри, които се появиха след смъртта на патриарх Максим, са уталожени. Мисля, че и тези епископи и митрополити, които някак прекалено показно търсеха вниманието и на медиите за предстоящите патриаршески събор и евентуални кандидати и така нататък, осъзнаха, че не е това пътят и не е това църковният начин да се намери най-достойният нов председател на БПЦ. И аз вярвам, че повече подобни пререкания, процедурни недомислия няма да занимават обществото ни, а църквата каквито и спорове да има, ще ги решава по църковно му и в рамките на Светия синод, но най-важното е, че не трябва да се допуска каквато и да е намеса от страна на държава, партии, политици в длета на БПЦ, защото много лошо впечатление направи първоначалната реакция на днешния директор на дирекцията по вероизповеданията, който в един кратък период започна да се изживява като говорител на Светия синод. Мисля, че това бързо беше осъзнато, че е нередно и даже незаконно. Дори мисля, че и премиерът реагира по някакъв начин адекватно и в крайна сметка към днешна дата нямаме белези за държавна намеса в предстоящата организация на патриаршеския събор.

Вярвате в това, че предстоящия избор на наследник на патриарх Максим ще бъде първият избор, в който държавата няма да може да се намеси. Така поне отбелязва историкът Момчил Методиев.

Така трябва да бъде. Такова е задължението на държавата за ненамеса. Като казваме държавата, това значи и политическите партии, и на определени бизнес кръгове, които демонстрират една доста голяма показност и пристрастие към определени митрополити. Не е тяхна работа. Църквата трябва да реши, а не хора, които осребряват любовта си към християнството и църквата.

Вие лично кого от владиците смятате за най-достоен за участие в патриаршески сбор?

Не бих си позволил да изразявам персонално предпочитания тъкмо воден от идеята, че хора, които са от обществено-политическия живот, не би следвало да се застъпват в една или друга посока, да критикуват или хвалят един или друг потенциален кандидат за председател на БПЦ.

20121220-223950.jpg

top
tumblr visit counter