search
top

Колко е важно да бъдеш сериозен

Публикувам тази великолепна статия на Венелин Стойчев, д-р по социология от Софийския университет и ръководител на Социологическия екип на Института за модерна политика.  Статията е в отговор на една поръчкова и доста невежествена дописка, подписана от Любослава Русева в издържания от Сорос сайт “Редута” и в сп. “Тема”. Дописката на въпросната Русева всъщност е озлобената реакция на някои стари влъхви в социологията, които от години обслужват олигархията с манипулации (и в свободното си време станаха милионери от това). Монополът на няколкото дежурни до втръсване социологически агенции не търпи, когато млад и компетентен екип от доктори по социология изведнъж се намеси на социологическия пазар. И реагира не с подобряване на своя аналитичен продукт, а с поръчкови дописки. Подписалата се под това очевидно диктувано дадзибао, Любослава Русева разбира от социология точно толкова колкото и от молекулярна биология. Гротескно е, когато подобни хора, с претенция, че имат независима позиция, всъщност са “на повикване” и играят ролята на клакьори на олигархията и нейния монопол в дадена сфера.

Опасявам се, че отговорът на д-р Стойчев е на доста висок научен стил, който дописничката Русева, пък и менторите й трудно биха схванали в цялата многопластовост от научни въпроси и тези, които статията съдържа. Но в крайна сметка некомпетентността не е извинение:

КОЛКО Е ВАЖНО ДА БЪДЕШ СЕРИОЗЕН

д-р Венелин Л. Стойчев

В статията „Лейди Гага в социологията” Любослава Русева повдига темата за маскираните под камуфлажа на наука изследвания на „общественото мнение”, които осцилират между „наука за науката”, бизнес предприятие, политически PR, медийна атракция.

Бих искал да въведа малко контекст, като заявявам, че ще профанизирам.

За широката публика темата за „лъжите на социолозите” се появява периодично у нас през последните години, а професионалната общност разпознава корените й още в битката срещу истматаджиите. Вариращи в своята (не)компетентност специалисти поставят акцента върху: неточните данни на служба ГРАО; сбърканата методиката при преброяването на НСИ; броя на ромите без лични карти; номерацията на улиците; лъжливите респонденти; питането за Лейди Гага.

Общата предпоставка на тези критики към изследванията на общественото мнение е допускането, че съществува „обективно обществено мнение”, което “социолозите” у нас биха могли да регистрират добросъвестно, стига да биха били достатъчно добри специалисти.

Това допускане за съществуването на обективна реалност, която е дадена непосредствено на изследователя, е характерно за необремененото от некласическата представа за научна рационалност всекидневно съзнание и за научния позитивизъм. Позитивисткото схващане не може да възприеме сложното и опосредено от социален контекст отношение между изследовател и предмет на изследване и затова се фиксира върху скрупульозното следване на изследователския метод. Позитивистката нагласа е допринесла много за развитието на науката. Но през последния век тази нагласа е дискредитирана дори и при природните науки, а при обществените е приемана със снизхождение. Според некласическата представа за научна рационалност изследователят е част от предмета, който изследва.

Няма как да се очаква носителите на всекидневно съзнание да познават различните онтологически и антропологически предпоставки на всяка научна парадигма. Затова всекидневното съзнание удобно се осланя на няколко важни „индикатора”, с които различава „сериозната наука” от „ментета”. Първо, „сериозната” наука се прави в академични институции. Но има цели поколения либерално настроени сериозни учени, които умишлено и обосновано избягват точно академичните институции, а някои от резултатите им – да дадем за пример Барингтън Муур – джуниър – не са нито повърхностни, нито частични.

Второ, „сериозна” е тази наука, при която има консенсус между учените. Това изглежда логично за всекидневното съзнание, но може да бъде казано толкова по-убедено, колкото по-далеч е човек от науката. Поне от Томас Кун насам се знае, че в науката има парадигми, че социологията е полипарадигмална наука и че не просто консенсус, а диалог между различните парадигми е адски трудно постижим.

Трето, сериозната наука е тази, която се прави от сериозни агенции, които имат най-голямо присъствие на пазара. Но това е същото да кажеш, че сериозната музика е тази, която се продава най-много, а сериозната журналистика – която издават жълтите вестници. Логиката на научната рационалност не е задължително да следва пазарната.

Ако мислим науката като съвпадение между предмет на изследване и изследователски метод, то критерият е друг – има ли консистентна научна референтна рамка, която да позволи смислена интерпретация на известните емпирични свидетелства. В този контекст „сериозният” учен не е този, който претендира да е пророк на Обективната Истината.

Но преди да възникне културно-исторически контекст, който да благоприятства развитието на некласическа представа на научна рационалност, е нужно да бъдат изконсумирани илюзиите на позитивистката наука. А самата позитивистка наука възниква тогава, когато здравият разум вече престане да работи във всекидневието и истината се превърне в проблем. Когато Славка, Вальо, Вени и Люба имат здрав разум, няма нужда от наука. Когато Славка, Вальо, Вени и Люба имат различни здрави разумИ, тогава става важно де се експериментира с жаба, за да се разбере къде са й ушите. Но се изисква огромен кураж, за да се противопоставиш на присмеха и инерцията на здравия разум и да кажеш, че „жабата не чува”, че „Тя се върти”, че „съществува електричество”, че „в Париж говорят в проза”. Защото всички тези научни твърдения влизат в остри противоречия тъкмо със заварените и неотрефлектирани очевидности на здравия разум.

Демоскопските проучвания не са наукаТА. Най-малкото, защото има достатъчно утвърдени сериозни научни парадигми, които обосновават от „anything goes” до „общественото мнение не съществува”.

Дори и за здравия разум вече е ясно, че формулировката на въпроса влияе върху резултатите – едно е да питаш хората дали са „за” или „против” войната, друго е да ги питаш дали са „за” или „против” диктатурата на Саддам. Дори и здравият разум вече знае, че е едно какво декларираш, че ще направиш. Друго е какво вярваш, че ще направиш. Трето – какво всъщност ще направиш. Съвсем друг е проблемът какво си възнамерявал да постигнеш и какво се е получило – германските протестанти са искали Бог, а не капитализъм, но са направили капитализъм и са изгонили Бог.

Всеки първокурсник може да прави факториални анализи и да се забавлява с противоречията между декларациите на туристите за причините да не искат да идват в България и действителните причини да не идват, които те въобще не осъзнават…

Електоралните проучвания са с много остриета. Затова и статията на Любослава Русева е толкова важна. Какви са мислимите варианти за контрол, така че „сериозните” да се отличат от „ментетата”? Отново казвам – само въвеждам контекст.

От една страна у нас няма агенция, която да може да се издържа само от политически проучвания. Трябва да развива страничен бизнес. Но в една среда на политически зависим бизнес е много лесно да се оказва натиск върху политическите изследвания чрез контрол върху достъпа до маркетингови поръчки.

От друга страна академичните институции – като общо правило – са на държавна субсидия, което позволява както натиск през бюджета, така също и легитимира яростната съпротива на агенциите, които играят на „свободния пазар”.

От своя страна регулацията на „свободния пазар” изисква максимализация на печалбата, а това влиза в противоречие с изискванията на „чистата наука”.

Санкцията на общественото мнение също няма как да е безпроблемна, защото изследванията влияят на нагласите, а и малко експертност не би била излишна.

Професионалната общност, ако въобще може да бъде идентифицирана, е разкъсвана не само от парадигмални противоречия, но и между аргументите на една силно проблематична научна методика и аргументите на пазарната рационалност.

Дебатираната законодателна регулация ще срещне сериозен вътрешен и външен отпор, заради личните данни.

Ако регулатор са Славка, Вальо, Люба и Вени, тогава възниква въпросът как дефинираме критерия „сериозност” – ако имаш фес, не си открил планетата на Малкия Принц, сложи си фрак. Да не говорим, че още Бъргър е легитимирал Вальо и всички негови колеги по света като изключително адекватен източник на социологически релевантна информация. Бъргър е всичко друго, но не и несериозен.

Казвам всичко това не защото твърдя, че у нас не могат да се правят качествени проучвания на общественото мнение. Обратното – могат. И има примери за това. Спазването и повишаването на професионалните стандарти, санкцията на професионалната общност, просветените възложители и журналистика благоприятстват това да се случи. Но моята теза е, че сериозните проблеми пред демоскопските изследвания на общественото мнение у нас не са при метода, а при предмета. Дори и да не споделяме тезата,  че „общественото мнение не съществува”, то предпоставката за мнение – поне от Котарака в чизми насам – е наличието на гражданска позиция. А гражданската позиция е възможна в гражданско общество на собственици, които имат ясно самосъзнание за своята несамодостатъчност. Собственици, които знаят че имат изначално противоречиви частни интереси и затова трябва през политическо опосредяване да регулират правилата на играта така, че да защитят общия интерес. Политическите нагласи са израз на гражданска позиция, която от своя страна е резултат от обществена модернизация. При липсата на гражданска позиция, политическите нагласи деградират до естетическо „кефи ме”/ „не ме кефи” или до родовото „наш е”/ „не е наш”. Точно защото гражданската позиция е проблематична, то и гласуването е нищо. А когато срещу нищо ти дават 5 лв., може да се чувстваш огорчен, но когато ти дадат 2 лв., изпитваш естетическа наслада, защото опредметяваш нищото. С огромна радост ще приема експертен дебат, където да обоснова защо въпросът за Лейди Гага е сериозен и културно-релевантен в по-голяма степен от „сериозните” въпроси за одобрението към държавните институции, например.

И последно в контекста на експлицирането на подводните течения, които предструктурират формата на съзнание, в която се поместват собствените ни мисли – първо, трябва да си даваме сметка за класическото модерно разпадане на ценностно привилегированата „висока култура” и „ниската профанна култура” на масите. Вероятно в най-доброто си произведение – „Забавленията на другата половина”, Евгений Дайнов се забавлява с тази тема. Казвам го само защото това е ценностен, а не рационален аргумент – ако социолозите питат за Кралския симфоничен оркестър, това е сериозно, но ако питат за Лейди Гага или Азис – е чалга. Това е ОК за здравия разум, но не и за науката, която не смята, че изследването на академиците е с привилегии пред изследването на проститутките.

Второ, макроструктурите на модерните общества непрекъснато възпроизвеждат основания за развитие на културната среда за „философия на упадъка” – от класика Бодлер насам всеки знае, че „грозното е красиво”.

Но и захласването по „високата култура”, и изповядването на някоя от актуалните модификации на „философия на упадъка” са артистични пози, които уютно се пързалят под въздействието на гравитацията на модата, а не се задвижват от собствената тяга на разума. Нямам нищо против това, но е опасно да превръщаме артистичната житейска поза в критерий за добра социология. Защото когато присъдата над Лейди Гага е по артистични съображения, тогава не е много важно да се внимава в детайлите, не е нужно да прочетеш някой доклад, за да можеш да пишеш срещу него – Лейди Гага не е в шоу картата и РЗС не влизат в НС, защото имат 1,9%. Поне не според доклада на ИМП.

Ако искаме да се повиши качеството на изследванията на общественото мнение у нас, трябва да сме наясно, че критиката на всекидневното съзнание от привилегированите позиции на овластено друго всекидневно съзнание не решава проблемите, а ги задълбочава. Много е важно да се провежда обществен дебат за демоскопските изследвания. Но ако вкараме този дебат в един претоплен бриколажен дискурс, доминиран от намеци и подмятания, това няма да помогне. Защото, когато другите механизми за социален контрол загубят ефективност, остава осланянето на вътрешната естетическа гледна точка. Но когато нямаш саморефлексия върху основанията на тази заварена от собственото ти самосъзнание естетическа нагласа, става много трудно да устоиш на изкушението да превърнеш и собствения си живот в произведение на изкуството, за да бъдеш „верен на себе си”. Ако се отдадеш на това изкушение, трябва много добре да правиш разлика кога си Ана Каренина и кога Петя Дубарова.

Въпрос на личен избор, ценности и житейска ситуация е дали, ако имаш гласа на Дони, пееш чалга, защото това търси пазарът. Дали, ако имаш таланта на Фелини, снимаш „Под прикритие”, защото това се гледа. Дали, ако имаш перото на Любослава Русева, пишеш „Лейди Гага в социологията”.

top
tumblr visit counter