Унгарският чардаш и родната чалга не са просто танцувална музика. Те са и светоглед и душевна нагласа, а ако щете и гражданска чувствителност. Ако чардашът е окриляваща мисъл, която може да се изтанцува, чалгата прилича повече на пиянски брътвеж, който се свежда до ориенталско кълчене и неприлични жестикулации. Тази тъжна разлика има своите още по-тъжни проекции в цялата ни обществена действителност. И точно поради това събитията, които през последните дни  разтърсват Будапеща и шестват из световните новинарски емисии трудно биха намерили адекватен български аналог. Унгарският протест срещу политическата лъжа, която изненадващо е станала обществено достояние, е проява на свободни хора, които носят истинско гражданско самосъзнание. У нас все по-често лъжата се превръща в норма за политически успех и въпреки това не провокира активна гражданска позиция в широките социални среди. Напротив, посреща се с хронично мрънкане, деструктивно озлобление и тотално отчуждаване от обществените дела. Всъщност, някъде из тези смислови пространства лежи и тънката граница между жителите и гражданите или между населението и нацията. Защото гражданинът съзнава, че със своята позиция носи отговорност за управлението на страната, и затова гласува, протестира, изисква от своите политици. Докато един жител по правило е „разочарован”, той не намира за кого да гласува; не вярва на никого, защото не вярва на себе си. Или пък вярва в измислени водачи и профанизирани каузи.
Банално, но натрапчиво е сравнението със събитията в Унгария и България преди петдесет години, през 1956 г. Плахото размразяване на човеконенавистния сталинистки режим, наченато от Хрушчов с прословутия му доклад пред КПСС от 25 февруари, в България става повод за дъхащи на интелектуален провинциализъм апаратни игри сред комунистическата номенклатура, довели до т.нар. Априлски пленум на ЦК на БКП, проведен между 2-ри и 6-ти април. И до една от най-големите политически лъжи в историята на съвременна България, наречена „априлска линия” в политиката, икономиката и културата. Зад този лишен от рационално съдържание етикет се крие откровената мимикрия на режима, която вместо да отпуши обществено недоволство и натиск е посрещната с ентусиазъм от т.нар. работническо-селски среди и трудовата интелигенция. В Унгария обаче, опитите за подобна мимикрия, свързани с простото отстраняване на лоялния към Кремъл комунистически водач Ракоци, катализира истинска съпротива срещу укрепващата тоталитарна система. И гражданите излизат на улицата през октомври 1956 г, въоръжени със своите Шестнадесет точки – искания за граждански права и премахване на комунистическата тайна полиция. Ортодоксалната комунистическа общественост в България е потресена от „кощунствения” бунт на унгарците срещу т.нар. диктатура на пролетариата. По села и паланки у нас, както сочат писанията и спомените от онези години, унгарските „предатели и опортюнисти” са злъчно заклеймявани. Прогресивни трактористи, тъкачки и шлосери, цели трудови колективи зоват за смазване на „контрареволюционната сволоч”. Тъжно, но жителите на България тогава се изправят срещу гражданите на Унгария. Всъщност чак до 1989 г, широката българска общественост не намери сили и кураж да се опълчи на комунистическите репресии, на тоталитарните безобразия или просто да изрази различно мнение, да организира демонстрация или мирна подписка за демократични промени. Малцината дръзнали да сторят нещо подобно бързо биваха смачквани от добре смазаната тоталитарна машина и подтискащото обществено мълчание, а други потъваха в духовна емиграция. Докато мнозинството си живуркаше безлично, радвайки се на мизерните, но за сметка на това сигурни, придобивки на соцбитието.
Днес Унгария е вече член на Европейския съюз. И отново е разтърсена от протести. Пак срещу една политическа лъжа. България пък брои последните дни преди да прекрачи в клуба на европейските демокрации. Но у нас, както и преди петдесет години, такава обществена реакция е почти невъзможна! Най-вече защото, годините на демократичния преход откроиха обществената физиономия на поне три групи в българското общество, които определят барометъра на обществените настроения. А най-голямата от тях е именно онова консервативно мнозинство, за което западната демокрация и свободния пазар са нещо чуждо и дори опасно. Представителите на тази група са най-разнородни – едни ще познаете по разхвърляните дворове, мърлявите къщи и некъпаните им силуети. Други – по тъповатите възхвали на соцбието с цялата му материална и духовна мизерия, които звучат по откритите телефонни линии, кабеларките или кварталните кръчми. По това, че са против НАТО и американските бази; че плачеха за Милошевич и стискаха палци на Саддам Хюсеин, а днес навличат невежествените маски на неоправдания евроскептицизъм. Но най-важното е, че тези своеобразни пазители на миналото не разбират смисъла от модернизацията на страната. Просто защото са чели други книги (ако са чели!). Тези хора няма да излязат на протест срещу лъжата! Защото са свикнали да живеят в лъжа и не я разпознават, а и да я разпознаят нямат куража да й се опълчат. Както не са го правили никога досега. А дори и да го направят, ще поставят ретроградни искания, които само биха ни тласнали към дъното – например за национализация, дециганизация, ограничаване на икономическата свобода и пр. Или пък биха изригнали в пристъп на примитивен антиамериканизъм или ксенофобия.
Втората група е на „скърцащите със зъби” – онези, които се гневят на системата, но не правят нищо за да я променят и доброволно са се отказали от активна гражданска позиция, включвайки се в армията на негласуващите, с удобното извинение, че са отвратени от партии и политици. Извинение, което не оправдава тяхната солидарна отговорност за упадъка на обществено-политическите нрави в страната. Те също няма да протестират срещу политическата лъжа, а и да го направят най-вероятно ще бъде в името на профанизираните каузи, прокламирани от пазителите на миналото.
Би протестирала само третата, но и най-малобройна обществена група – носителите на модернизационния проект на България. Онези, които работят, образоват се, плащат данъци и не са загубили своята гражданска чувствителност. Които са взискателни и към управниците, и към себе си. И вярват, че само с активна позиция, участие в избори и гражданска непримиримост към обществените недъзи системата може да са променя, а разгула на олигархията да се ограничава. Тъжното е, че гласът на тези хора ще бъде потъпкан от пасивното мнозинство. Но пък голямата надежда за тях е членството на България в ЕС. Защото включването в европейския политически и икономически ред определено ще прелее модернизационна енергия на умореното българско общество. И окончателно ще лиши от житейска и политическа перспектива онези, които тъгуват по годините на брежневия застой и се страхуват от ритъма на модерния свят.
Прочее, да живее чардаша! Обратно към заглавната страница