Nov 13, 2012 публикувано от Борислав Цеков

Претенциите на менте синода са нелепи

Статия на председателя на ИМП Борислав Цеков в днешния брой на в.“Преса“:
Авторът е вносител на действащия Закон за вероизповеданията от 2002 г.
(в. Преса, печатно издание, брой от 309 от 13 ноември 2012)
Десетки хиляди граждани се стекоха, за да кажат последно сбогом на Негово Светейшество патриарх Максим в храмовете и по протежение на пътя към Троянския манастир. Тяхната неподправена скръб и обич към представилия се в Господа предстоятел на Светата ни църква опроверга злоумишлените внушения през годините, че православните християни не искали своя патриарх. Неподправената скръб и обичта, която изразяваха в траурните дни миряните, бяха истинското признание за мъдростта, с която дядо Максим преведе Българската православна църква (БПЦ) през трудни, даже жестоки времена.
И тъкмо на този фон нелепата заявка на остатъците от някогашните разколници, които тровиха живота на църквата близо 15 години, издрънча грозно. Предрешени като представители на Тренчевия синдикат „Подкрепа”, те обявиха, че, видите ли, разколът в църквата е подновен, а групата на лъжепатриарх Инокентий чакала регистрация. Да оставим настрана отвратителния цинизъм подобни заявки да се правят в мигове на национална скръб пред катедралния храм. Както и това, че подобни действия нямат никаква подкрепа от клира на БПЦ. От юридическа гледна точкаопитите да се съживи разколът са тотално обречени.
Досега претенциите им бяха отрязани от всички възможни инстанции – от Конституционния съд до Съда в Страсбург. Те нямат никакво правно основание да претендират, че представляват БПЦ и че те са нейното канонично и легитимно ръководство.
Спекулациите, които се чуват, че решението на Съда в Страсбург по делото, заведено от Инокентий и неговия менте синод са в тяхна полза и задължавали държавата да промени закона и да ги регистрира като Свети синод на БПЦ, са направо несъстоятелни. Страсбургската Темида отхвърли всички претенции на разколниците. Да си ги припомним.
Първо, Инокентий и групата около него, самонарекли се „синод на БПЦ”, искаха да им бъдат „върнати“ 107 храма в цялата страна, или вместо това обезщетение от 678 милиона евро. Съдът отхвърли това искане. И призна еднозначно, че тези лица нямат и не могат да имат никакви права върху храмовете по простата причина, че те не са били техни, а са безспорна собственост на БПЦ, която никой никога не й е отнемал.
Второ, самозванците начело с лъжепатриарх Инокентий поискаха също 194 708 евро за претърпени вреди и нарушени права. Тази неоснователна претенция също беше отхвърлена.
Трето, не стига горното, ами разколниците пожелаха и 4 милиона и 262 хиляди евро компенсации за 121 техни сподвижници, които били „лишени от постовете си в църквата“ и още 1 милион за други 720 лица, които били „страдали“ от разкола. Съдът отхвърли и тези фалшиви претенции. Нещо повече, Съдът в Страсбург категорично отхвърли искането на разколниците да бъде възстановено статуквото преди принудителното им извеждане от храмовете по искане на Светия синод през 2004 г.
Четвърто, от Страсбург все пак отсъдиха, макар и с доста спорни аргументи, че въпреки че разколниците не могат да представляват БПЦ, десетилетните баталии около църковния разкол са нарушили тяхното право на вероизповедание. Затова съдът даде срок на българските власти да се споразумеят с тях за разумно обезщетение. Правителството аргументирано отказа да се споразумява с разколниците. В резултат магистратите сложиха точка на спора, като присъдиха общо 50 000 евро на всички разколници заради действията на Трябва да се подчертае нещо много важно. Съдът в Страсбург постанови, че разколниците трябва да имат законовата възможност
да упражняват своята религиозна дейност и да се регистрират. И те я имат. Такава възможност им дава Законът за вероизповеданията от 2002 г. Инокентий и обкръжението му са свободни да се регистрират като вероизповедание по съдебен ред. Трябва да си изберат наименование и да си приемат устав.
Законът обаче изрично забранява да се регистрират вероизповедания, които дублират вече съществуващи. С други думи, разколниците не мога да се наричат БПЦ, нито да претендират за храмове и манастири, които не са тяхна собственост, а принадлежат на църквата. Могат да си построят свои за своето самостоятелно регистрирано вероизповедание. Съмнявам се обаче, че ще го направят, защото подбудите им не са нито религиозни, нито християнски.
Покрай менте синода със сигурност някои от традиционните врагове на православието у нас ще се опитат отново да поставят въпроса за ревизия на чл. 10 от Закона за вероизповеданията относно статута на БПЦ. С поредната порция несъстоятелни твърдения. Затова, както много пъти пред последните 10 години, откакто законът действа, ще кажа – такава промяна няма да има. Не само защото едва ли ще се намери правителство, което ще посмее да воюва с БПЦ, както в миналото. По-важното е, че текстът, който признава по-особен статут на БПЦ, като я признава за юридическо лице по силата на самия закон, съответства на конституцията и на Европейската конвенция за правата на човека и беше потвърден и от нашия Конституционен съд, и от Съда в Страсбург.
Подобни разпоредби има в повечето европейски държави и те се приемат за съответстващи на правозащитните стандарти. Такъв е примерът със скандинавските държави – Дания – чл. 4 от конституцията, Норвегия – § 2 от конституцията, Швеция – § 4 от Акта за престолонаследие, с Гърция – чл. 3, Кипър – чл. 1, и Италия – чл. 8. Такъв е статутът на Англиканската църква в неписаната конституция на Великобритания.
Лютеранството е даже официална държавна религия в повечето скандинавски държави. А в конституцията на Норвегия е записано изрично, че повече от половината от състава на правителството трябва да изповядва тази държавна религия. В държавите, където доминира католицизмът, той има по-различен статут от останалите изповедания и не се регистрира съдебно. В Гърция и Кипър държавата финансира православната църква.
Всичко това се дължи на исторически дадености и национална специфика. По този повод в своя доклад за религиозните права от 1999 г. ОССЕ изрично подчерта, че разликите в статута на вероизповеданията, базирани на историческите особености в отделните държави, не водят до нарушаване на принципа на равнопоставеност. В много от тях на преобладаващото вероизповедание са дадени привилегии. Тъкмо в това е достойнството на нашия Закон за вероизповеданията – той признава българските исторически дадености и придава по-различен статут на БПЦ, но не й дава привилегии спрямо останалите вероизповедания.