search
top

Обществото ни е серопозитивно

logo.png Това е моя статия в днешния брой на “Монитор” – за Синдрома на Придобитата Обществена малоценност, VIP Brother и евроизборите:

По хората ходи СПИН. А по някои общества СПОМ – синдромът на придобитата обществена малоценност. Макар и лечим, вирусът на СПОМ-а е далеч по-страшен от своя иначе смъртоносен събрат HIV, който разболява от СПИН само отделния човешки организъм и има летален изход. Защото СПОМ поразява цялата обществена тъкан, и най-вече по-публичната част от нея. Хората с повече чувство за хумор, ще открият симптомите му описани в една недописана теория, наречена „теорията на Цеков-Бернщайнер-Смит”. (Недописана, защото „Бернщайнер” яростно отрича научния волунтаризъм на „Смит”, а аз, сиреч Цеков, все още не съм се запознал лично с тях двамата.) 

Та, симптомите на СПОМ-а са три – тотална профанизация на политическото, овчедушно („Бернщайнер” неправилно го нарича „туземно”) преклонение пред чужбински директиви, оценки и авторитети и подтискаща гражданска леност. 

В поразеното от СПОМ общество политиката е профанизирана, а лидерството и политическото участие са въпрос само на връзки и на пари. Не на гражданско и политическо действие, каузи и инициативи. Политическата власт пък е предмет на търговия. На дребно – от страна на редовия избирател, който иска банкнота, за да отиде до изборната урна. И на едро – с пазаруването на партийни и даже на медийни съвести. Затова, в кривите огледала на болното от СПОМ общество, се виждат ясно само образите на измамно лъскавите части на пазарната политическа верига и на олигархическите конструкции. 

В такова „серопозитивно” общество политиците са марионетки на олигархията, а много от медиите – нейни пазители. Словото и идеите сами по себе си нямат никаква стойност и, следователно, такова общество няма автентични говорители. Неговите глашатаи са назначенци на олигархията. Много от интелектуалните му влъхви са неспособни да генерират положителна обществена енергия и да сочат път за развитие, а сеят единствено отровата на собствения си песимизъм и поугаснала творческа енергия. При това скрити зад фасадата на някогашна слава и живуркайки бюджетно из превърнати в котерии (понякога даже фамилни) театри и кънтящи на кухо концертни зали. 

Болният от СПОМ обществен организъм изобилства от зловредната бактерия на политическото безличие. Раболепието пред Големия брат (вчера Москва, днес Брюксел) е норма на обществено поведение, а не осъдително изключение. А пък едно от последствията („Смит” твърди неточно, че е първопричина) за всичко това е една задушаваща прослойка от лениви граждани. Която е затънала в пословична мърлящина и няма дори потребност да стори някои високопатриотични дела, за които нито държавата, нито управниците са й виновни, а още по-малко длъжни. Като, например, да си подреди двора, да потегне оградата и да вароса къщата; да почисти пред блока и да удари поне една блажна боя на неугледния вход; да ползва всекидневно банята за елементарни хигиенни нужди.  

Към това, обикновено с напредъка на болестта, се прибавя и „аристократичната” незаинтересованост на онези, които не желаят да гласуват в избори, защото, както сочи историята на заболяването, били „лъгани”, „обезверени” или пък „нямало за кого”. Като че ли някой друг, а не същите тези граждани е виновен за това какви политици ги управляват. Защото те ги избират с гласа си, или като отказват да гласуват. По правило не ги назначава някаква злокобна външна сила, пряко волята на клетия болнав народец. И прочее… 

Има хора, които казват, че тази теоретична обществена анамнеза всъщност е диагнозата на нашето, българското общество. Не ми се иска да вярвам в това. Не че няма да намерим пороища от примери за всеки от описаните симптоми и у нас. Но все пак… 

А и има примери, че в българското общество съществуват съпротивителни сили срещу СПОМ-а. (Може би се дължи и на изобилието от чесън и кромид лук из менютата на по-масовите нашенски ресторанти.) И тези примери се появяват почти всекидневно из медии, шоу-програми и политически дискусии. 

Оказа се, да речем, че Азис е далеч по-„хай” и по-градски по дух и манталитет от две-три популярни „VIP-простакеси. Че той прави само чалгаджийска музика, а те живеят и мислят по чалгаджийски. Че „обикновената” Христина се държи като добре възпитана издънка на стар аристократичен род в сравнение с кварталния хумор и пияндурското кикотене на Катето Евро или семплите, опаковани в злоба и невежество, амбицийки на Венчето Райкова 

А ако се вгледаме в политическия пейзаж, ще видим, че в първите европейски избори за България, все пак има най-малкото три кандидатски листи, които изглеждат напълно европейски и в които са подредени личности с политически и експертни качества, а не апаратни партийни мишоци. Такава е листата на ГЕРБ, такива са и еврокандидадите на НДСВ и на СДС. Поне според мен. Имунитет срещу СПОМ-а несъмнено носят и Бойко Борисов, който показва воля да катурне статуквото; и Симеон Сакскобургготски, който единственият безспорен български политик в Европа; и бившият президент Петър Стоянов, който напоследък се опитва да реабилитира тематичната политика в противовес на празните приказки на старите партийни върхушки. Някаква профилактика срещу СПОМ-а са и опитите да се изгради силен социалдемократически субект със синдикална закваска в противовес на олигархичната стара левица на номенклатурните кланове и като антипод на крясъците на крайно левия национализъм. 

Даже скандалът между Петър Стоянов и шефът на ЕНП Вилфред Мартенс, предизвикан от коминтерновските заплахи на последния, че ще изключи синята партия заради достлука й с британските консерватори, действа като противоотрова на СПОМ-а. Не за друго, а защото показва, че независимо от папагалската и политически инфантилна реакция на мнозина у нас, когато се прави политика с аргументи и сурат, това среща безусловен респект и уважение в чужбина. И в потвърждение на тази аксиома, СДС ще си остане член на ЕНП, а Вилфрид Мартенс ще си остане вторазряден европейски политик, който едва ли ще посмее втори път да интригантства на гърба на една българска партия срещу първокласни европейски лидери като бъдещият премиер на Великобритания Дейвид Камерън или пък неговият съпартиец-консерватор и приятел на България Джефри ван Орден. 

Въобще, вирусът на СПОМ-а, макар и проникнал в българския обществен организъм, е все още само в инкубационен стадий. И само адекватна обществено-политическа и интелектуална профилактика е в състояние да ни спаси от по-нататъшни усложнения. А това означава да не се задоволяваме само с хомеопатията на няколкото откъслечни примера, които посочих, а да се подложим и на подходяща диета, която да прочисти обществото от токсините на профанизацията, фалшивите авторитети и от струпеите на олигархията. Защото, за разлика от СПИН-а при хората, СПОМ-ът, който гази обществата е лечим. Поне до известно време…

Обратно в заглавната страница 

 

top
tumblr visit counter