search
top

Лукашенко не е пример за България

free-libyaВ един момент всеки диктаторски режим полудява. И започва война срещу собствения си народ. Това се случи и в Либия на Кадафи. Тъкмо тогава световните демокрации, независимо от стари грехове или тънки сметки, са длъжни да се намесят и да прекратят кървавите репресии. След глобализацията и рухването на съветския блок, правата на човека не са предмет на вътрешната политика на никоя държава. Газенето им с танкове, гранатомети или полицейски кубинки не може да се крие зад държавен суверенитет. Това е есенцията на модерната международна политика, независимо от всички геостратегически сложнотии и дипломатически макиажи. Или поне трябва да бъде. След геноцида в Руанда демократичният свят никога вече не трябва да наблюдава диктаторски вакханалии с безразличие, скрито зад удобните клишета за ненамеса във вътрешните работи. Това са ценностите в основата на резолюцията на Съвета за сигурност, която даде зелена светлина за прекратяване т.нар. „зелена революция” на Кадафи.

Тревогата е, че българската позиция по кризата в Либия изглежда твърде далеч от тези ценности. Тя е противоречива, колеблива и не съответства на евроатлантическата ни принадлежност. С просто око личи недостатъчната координация между висшите държавни институции. Президентът поне можеше да свика консултативен съвет по национална сигурност. Неприемливи и вредни за националните интереси обаче, поне според мен, са изявленията на министър-председателя. Първо, в тях липсва ценностно осъждане на войната на Кадафи срещу собствения му народ. Второ, действията на международната общност се определят като „авантюра”, мотивирана от „петродолари”. Трето, отправят се необосновани обвинения към западните държави за липса на солидарност, при положение, че именно благодарение на техния натиск в крайна сметка се стигна до освобождаването на българските медици. Тези изявления влязоха в недопустимо съзвучие с подкрепата на режима на Кадафи, изразена от авторитарните режими в Беларус и Китай и от кремълските управници, които не са пример за респект към демокрацията и гражданските права. Тъжно е, че премиерът демонстрира не просто дефицит на държавническа зрялост и компетентност, но и манталитетна отдалеченост от ценностите на свободния свят. Това че по-късно беше разпространена писмено друга позиция е без значение – световните агенции вече цитираха София в една редичка с Минск, Пекин, Москва и Уго Чавес. За непредубедения наблюдател е ясно, че истинското си вътрешно убеждение Борисов изрази в телевизионния ефир, а не в скалъпената „на пожар” позиция след това. Каквото и да сричат министрите Младенов и Ангелов, важното е, че Борисов говори за Либия с езика на Лукашенко.

Ретроградието, което лъха от позицията на правителството обаче не е някакъв инцидент. То е логично следствие от общия контекст на засилване на зависимостта на днешното управление, базирано върху съюза на популизма и крайния национализъм, от Русия и руските интереси на Балканите. Поредно свидетелство за това е и позицията на премиера за строежа на АЕЦ „Белене”. От друга страна, липсата на чувствителност и солидарност по проблемите на правата на човека, демонстрирани по повод кризата в Либия, е естествено продължение на системната ерозия на гражданските права в България, провеждана от това правителство – масово и безконтролно подслушване и проследяване на интернет комуникациите, незапомнен ръст на полицейско насилие и произвол през 2010 г., използване на МВР и службите за сигурност за политически цели.

Прочее, тъкмо ситуации като либийската са важен тест кой застава на страната на демокрацията, човешките права и върховенството на закона или на страната на тиранията, едноличната власт и произвола. Останалото е от Лукавия. Пардон – от Кадафи.

top
tumblr visit counter