« Футболът победи, все пак! | Home | Вкарайте лобистите в публичен регистър »
Парламентаризмът – висшият пилотаж на демокрацията
By Borislav Tsekov | July 9, 2010
Днес се с тържествено заседание на парламента се отбелязаха 20 години от VІІ Велико Народно събрание. В залата бяха д-р Желю Желев, президент на България (1990-1997 г.) и много от тогавашните депутати. Действащите в 41-то НС народни представители приеха единодушно Декларация на Народното събрание, в която се подчертава основополагащата роля на VІІ ВНС за демонтажа на тоталитарната система и за установяването на демокрацията и евроатлантическата ориентация на страната. Сред всички бе разпространен и „Юбилеен лист. 20 години от Седмото Велико народно събрание” – 16-страничен вестник с матерали и статии на изтъкнати политически и обществени дейци, политолози и историци, както и с богат снимков материал. Издател е Сдружение „Конституционализъм и демокрация”, а партньори в.”Стандарт”, в.”24 часа”, БТА, Omda.bg. Отговорен редактор е известният журналист Крум Благов.
Това е моята статия, публикувана на стр. 5 на „Юбилейния лист”:
ПАРЛАМЕНТАРИЗМЪТ – ВИСШИЯТ ПИЛОТАЖ НА ДЕМОКРАЦИЯТА
Борислав Цеков
депутат в 39-то НС, основател на Института за модерна политика
Колкото и да ни се иска да открием установена и благодатна парламентарна традиция в третата българска държава, трезвият анализ на конституционната ни история сочи, че такава практически няма. Не във вид на книжа и процедури, а като обществено-политическа атмосфера, нрави и институционни механизми. Десетилетия наред българският парламентаризъм беше потискан и обезличаван от авторитарни преврати, лични режими и най-вече от комунистическата диктатура, която вгради България в Империята на Злото за близо половин век. И тъкмо поради тези национални злощастия, българският парламентаризъм нямаше зад себе си дори онези животворни исторически „пепелища”, от които да възкръсне след падането на Берлинската стена. Той трябваше да се роди насред голите полета на зараждащия се политически плурализъм след 10 ноември 1989 г. Тъкмо поради това избраното на свободните избори през юни 1990 г. VІІ Велико Народно събрание имаше тежка историческа отговорост. Не толкова защото трябваше да работи във време на острастени политически борби и яростни социални противоставяния. А защото трябваше да положи солидни основи за развитие на истински, демократичен съвременен парламентаризъм в България. На пръв поглед нито високомерието на старата номенклатура, нито невчесаните пориви на демократичната опозиция даваха надежда, че това ще се случи. Напротив, имаше даже моменти в бурната хронология на VІІ ВНС, които заплашваха да сложат дамгата на прашасалия политически провинциализъм върху демократичните усилия за модерно общество още в зародиш. Но днес от разстоянието на времето можем да кажем, че от цялата тази амалгама от пресметливи пазители на стария режим, наивни политически идеалисти, изстрадали демократи и прагматични реформатори, която съставляваше този национален форум, се роди една истинска държавотворна среда. „Великият” парламент беше арена, на която се сблъскваха ценности, идеи и даже идеали, над които стоеше образът на една нова България, част от модерния свят на Западната цивилизация (колкото и мнозина да мечтаеха за степите на подмосковието!). Спомнете си как от хаосът на парламентарната зала се раждаха мащабни обществени настроения, протести, страхове, надежди… Как парламентарните дебати градяха демократичен речник у българските граждани, които насред трясъка на световния крах на съветския лагер през 1990-1991 г. слушаха протяжните пленарни заседания на старите VEF-ове и гледаха безкрайните новинарски емисии на примитивните цветни телевизори, произведени от соц-а. Без излишна патетика, истината е, че ВНС не само даде нов конституционен ред на България, но и за добро, и за лошо оформи облика, очакванията и разбиранията за парламент и парламентаризъм в съзнанието на съвременните български граждани.
За съжаление след този първоначален фойерверк на държавническо усилие и богатство на политически идеи, в последвалите легислатури от 1991 г., та чак до днес тази държавническа аура постепенно избледня. Политиката се комерсиализира до крайност. Смисленото политическо слово загуби значение. Политиката от изкуство, се превърна в обикновен занаят, който мнозина смятат за мръсен. Парламентът постепенно се превърна в регистратор (понякога безкритичен и безгласен!) на волята на изпълнителната власт. И вината за тази парламентарна деградация е не само у партии и политици, но и у самата липса на зряла политическа култура в нашето общество.
И тъкмо днес, във време на нездравословни увлечения по мимолетни месии, авторитарни бабаити и пълзящо отрицание на демократичните правила, когато има достатъчно хора, които гледат на парламентарната институция като на „скъпо струващ лукс” и „излишна говорилня” трябва още веднъж да се каже на висок глас, че единствено парламентът може и трябва да бъде реален гарант за интересите на разнородните обществени слоеве и среди. Народното събрание е националният политически форум, където трябва да бъдат изразявани мненията, очакванията, ценностите и интересите на различните части от обществото и на тази основа да се търсят балансирани решения в името на общото благо. Това с още по-голяма сила се отнася до периоди на криза в обществото и икономиката, когато е необходимо правилно мобилизиране на националните ресурси и повече съгласие при формиране на обществените политики. Пленарните обсъждания са „горивото” на този процес, който всъщност представлява модерната демокрация. Обосноваването на политиките и законите чрез дискусия в парламента е дълг на управлението пред всички граждани. То е част от задължението на властта да функционира прозрачно и да се отчита пред хората. И трябва винаги да се напомня, че нацията не се състои само от избирателите, които са подкрепили управляващите, но и от онези, които са гласували за други политически формации или не са гласували въобще.
Тук е мястото обаче, да изтъкна отново новата роля, която трябва да има Народното събрание в условията на европейското членство. В периода 1997-2005 г. три парламента – 38-то, 39-то и 40-то НС, направиха възможно присъединяването на България към Европейския съюз. Те извършиха радикална законодателна реформа, заменяйки законите на прехода със законите на европейските изисквания, норми и стандарти. Цялостното хармонизиране на българското законодателство с правото на ЕС в този период обуслови висока интензивност на законодателния процес, което често се отразяваше и на качеството на приеманите закони. Законотворческата функция ангажираше преобладаващата част от институционалните и политически усилия и ресурси на Народното събрание. С факта на европейското членство обаче, тази тенденция съвсем естествено претърпява постепенна промяна, насочена към намаляване на законотворческия „товар”. Броят, дълбочината и обхвата на приеманите закони ще намалее. Намаляването на интензитета на законодателната дейност в сравнение с годините на активни реформи в предприсъединителния период, обаче не означава автоматично намаляване на обществено-политическата тежест на НС, а още по-малко може да бъде повод за ограничаване или маргинализиране на неговия конституционен статус, каквито идеи се лансират понякога (например НС да заседава само по 2-3 месеца в годината по подобие на комунистическия парламент, да се преосмисли парламентарната форма на управление и др.под.).
Парламентът днес е призван не толкова да осъществява цялостна законодателна реформа, колкото да доусъвършенства нормативната среда, да гарантира нейната стабилност, предвидимост и ефикасно приложение. В условията на европейското членство ключовото предизвикателство пред органите на властта в България е ефикасното прилагане на законодателството и на принципите на добро управление и добра администрация. Тъкмо поради това нараства съществено тежестта и значението на другата основна функция на НС – парламентарния контрол върху правителството и въобще върху цялата система на изпълнителната власт. Това налага в перспектива да се обмислят подходящи форми за разширяване и интензифициране на парламентарния контрол, включително с въвеждане на познатите от други конституционни модели механизми на „инцидентен” или „блиц” контрол върху министрите, засилване на ролята на постоянните парламентарни комисии и пр.
Отговорността е на всички – хора, партии, медии и институции – да върнем в българския парламент онази ползотворна обществена енергия, която в голяма степен залиня след VІІ ВНС. Да реабилитираме парламентарният дух! И да си дадем сметка като нация, че истинският парламентаризъм е висшият пилотаж на демокрацията и свободата.
Topics: Политиката | No Comments »
Comments
You must be logged in to post a comment.